„И така, няма да търсим ангели, а да се заемем с хората.“

„Разбирам, – пише Елена Рьорих – че писмата ми, ут­върждаващи красотата на суровата самодисциплина и на жиз­нения подвиг, не отговарят на вкуса и на съзнанието на мно­зина. Но аз смятам, че е престъпно да поддържам сантимен­талност, основана на лъжливи данни. Старала съм се, докол­кото съм могла, да поддържам духа им, но естествено не съм могла да правя това, като им поднасям сладникави видения в стила на Л.“

„Вместо суровия строеж на живота, хората жадуват сладки приспиващи ги блянове и леки достижения в обста­новката на магесниците от „окултните“ романи…“

„Наистина труден е пътят на възхождането и особено – на последните стъпала…“

Прочее не Учението е сурово, а сурова е действител­ността, в която сме обречени да живеем и да се развиваме. Що се отнася до Учението, сам Адептът предупреждава, че то в никакъв случай не следва да се развява като заплаха:

„Главно, не заплашвайте с Учението. Наистина, във все­ки живот може да бъде внесено цъфтящо клонче. Като ут­ринна светлина трябва да бъде учението.“

И, по друг повод:

„Ако съвсем прост човек ви запита „какви са задачите на Учението?“ Кажете – „да ти бъде добре да живееш“. Не трябва да го отрупвате със сложни разсъждения. Нека съ­ществото му се проникне от съзнанието, че цялото Учение се грижи за подобрение на живота му. Понятието за отго­ворност ще дойде после. Първо – възвестете радост и по­добрение на живота.

Именно в това е една от основните и най-привлекателни черти на Учението, че то е създадено, за да служи на хората, а не обратното. И дори когато сме призвани към изпитание и саможертва, туй става пак за наша полза, а не за слава на Уче­нието („Не на нас е нужно вашето мъжество, а на вас“ – М.)

При това, за разлика от някои други окултни или рели­гиозни доктрини, Учението не проявява никакъв вкус към край­ностите на аскетизма, лишенията и самонаказанията – насил­ствени или не. Изградено върху принципа на целесъобраз­ността, то отхвърля всички изкуствени „изпитания“, които освен че са излишни, но и създават у ученика измамното са­мочувствие за постигнато съвършенство.

„Ще кажат – ние се отказахме от радости заради общи­ната. Отговорете – каква гробищна е вашата община, ако е обречена на постно масло. Как сълзливо унили са лишените. Как се облизват те към запретените лакомства.“

„Лишението е непознато нам, защото вместването изк­лючва лишението. Нашето Учение представя света богат, ра­достен и увлекателен. Никъде не се сочат вериги и бичувания. Като кораб, изпълнен със съкровища се носи указаната община.“ (М.)

А Елена Рьорих напомня в едно свое писмо за будист-ката поговорка: „Ако духовното постижение се заключава­ше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали“. И добавя: „Във всички учения винаги и във всичко се сочи Златната среда. Всичко насилствено и пре­калено се осъжда“. И на друго място: „Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашество… Но това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, неотклонност, твърдост и самостоятелност, всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, раз­рушителни.“

Разбира се, горните пояснения едва ли ще прозвучат успокоително за много хора, на които ученичеството без дру­го ще се представи като непосилен подвиг. И трябва да приз­наем, че те няма да бъдат далеч от истината. Когато Елена Рьорих казва, че пътят на възхождането е наистина труден, можем напълно да й вярваме, след като знаем, че тя вече е минала по него.

От друга страна би било проява на фатално лекомис­лие да се впуснем слепешката в едно изпитание, без да съзна­ваме, дали ще ни стигнат силите да го издържим. Значително по-разумно е да останем пред прага на ученичеството, от­колкото да влезем, а подир туй да отстъпим. Да останеш пред прага – това е въпрос на свободен избор, но да отстъпиш е равносилно на предателство. А ние скоро ще разберем каква катастрофа представлява предателството, преди всичко за са­мия предател.

И все пак, възниква въпросът: Какво да правим, в слу­чай, че Учението ни привлича, а в същото време не намираме у себе си достатъчно качества, за да поемем стръмния път на ученичеството? Ако подобен въпрос назрее у нас, не бива да се боим да си го поставим – той свидетелства поне, че съзна­ваме недостатъците си и не се надценяваме.

Верният отговор може да бъде само един: да чакаме. Но да чакаме, не като стоим със скръстени ръце, защото по­добно чакане е равносилно на отказа като работим в духа на Учението и според максималните си възможности, без илюзията че вече се готвим за Адепти. Учителят има предвид тък­мо подобен род помощници, когато говори за приятелите на Учението или на Общината:

„Много нелоши хора… са изплашени от непрестанния труд и огромните задачи. При това те в основата си са възп­риели идеята на общината. Би било гибелно да се включат тези още слаби хора в общината, но не бива да се отблъскват, за да не погаснат…“

„Приятелите на общината позволяват да се разполага с резервоар, без да се предават основите на Учението. Прияте­лите на общината не крият слабостите си и това дава въз­можност успешно да ги подпомагаме. Казвам именно прия­тели, защото за Запада това наименование е най-понятно. Ние помежду си ги наричаме ученици на известна степен, но За­падът зле приема нашето понятие за ученичество.“

Във връзка с тоя проблем бихме могли да припомним и следните разсъждения на Елена Рьорих:

„На въпроса – как може да се приближава към Учение­то този или онзи несъвършен човек“ – Може да се отговори също с въпрос – а къде са тия, съвършените?… В нашата зада­ча не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто же­лаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разши­рят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори. Кни­гите на Учението на Живота по своята космопространствена широта на мисълта именно дават отговор на всички въпроси. И така, няма да търсим ангели, а да се заемем с хората.“

Тези мисли достатъчно ясно показват, че Адептите и техните помощници имат съвсем точна представа за скромните възможности на хората, дори когато тия хора са симпа­тизанти. Прочее високите изисквания на Учението в никакъв случай не означават, че Учителите хранят някакви илюзии от­носно действителното нравствено и духовно ниво на съвре­менното човечество. Но нормите на Учението не се опреде­лят според мярката на средните възможности. Учението чер­тае Големия път, а Големият път води към Голямата цел и съвсем отделен въпрос е колцина и кога ще стигнат до нея, кой ще пълзи и кой ще напредва с бързи крачки. Едно необик­новено Учение има нужда и от необикновени ученици.

Надяваме се, че казаното дотук дава някаква макар и бледа представа за своеобразието на Учението, поне посред­ством приведените цитати. И за да завършим с тази част на характеристиката, ще си позволим да приведем още един ци­тат от Учителя:

„Учението преди всичко, не се продава – това е най-древен закон. Учението поставя за цел усъвършенстването, иначе то е лишено от бъдеще. Учението отминава личните удобства, иначе то ще бъде себелюбие. Учението предвижда украсата на битието, иначе то ще потъне в безобразие. Уче­нието винаги е самоотвержено, защото знае какво е Общото Благо. Учението почита знанието, иначе то с тъмнина. Изя­вата на Учението в живота протича не сред измислени обре­ди, но върху основата на опита…“

„Всепроникващият огън е най-добрият символ на Уче­нието.“

„Тайното учение“, Богомил Райнов
АГНИ ЙОГА