„Човекът е най-скъпото дете на Бога на Земята“

30/12/2009

Човекът е най-скъпото дете на Бога на Земята. По-скъп е от ангелите, защото те не слизат в еволюция на физическото поле. За човека Бог дава още енергия, за да го направи материално осезаем на тази четвърта планета в кръговрата на манвантарата. Ако в Сатурновия период му дава вибрацията, ако в кристала влага Своя първи вибрационен пулс, за да изгражда физическо тяло, то, минавайки през Слънчевия и Лунния период, идва на кръстопътя на разделянето, на Земята, където фактически започва еволюцията. В предишните периоди човекът има инволюционност, има слизане. Един процес, наречен еволюция – възземане, не може да започне още от Сътворението, защото Бог излъчва енергия, която слиза, за да образува йерархиите, за да дочакаме разделния момент на четвъртата планета, когато започва обратният процес. Земята сега е в четвъртия цикъл, този, който дава еволюцията на човечеството. Тя е и нашето най-голямо благо. Човек тук трябва да направи еволюцията си, тук трябва да премине през кармичните си и прераждащите го задължения. За никой друг свят от нетленните Му йерархии горе Бог не жертва толкова много обич и толкова много Себедарие. Дори позволява на Онзи, Който е човек – Син Човечески, извършвайки делото Му, да каже, че е и Син Божий. Голямото, което великият закон на Еволюцията предназначава след процеса на Божието дарение до нашата физическа плът, е да започнем да се връщаме у дома си, при Него, за да стане това, което чрез устата на Сина Си рече: Аз и Отца сме едно!

Не Го оскърбяваме, когато се устремяваме, колкото и да сме несъвършени.

„Еволюция“ произлиза от латинския глагол „evolvo“ – развивам се, разгъвам, разяснявам, разказвам, изтиквам. Най-добрият символ на развитието е спиралата. И в гънките й ние научаваме това, което в правата линия не можем. „Еволюция“ /evolutio – лат./ е непрекъснато и постепенно изменение. И тук е двубоят между формите на еволюционизма – теорията, която не приема скоковете и тезата на революционността. Теорията на материализма има поглед само върху наличието и не приема вложената градация като пулсация на Върховно същество, на Себепричинност. Тя не може да обясни тенденцията как обикновената материя дава това, което се нарича мисловност, въображение, пророчество, откровение. Как да обясни!? Приемайки развитието, теорията на материалистите му приписва скообразност, революционност…

* * *

От деня, в който започва обратният процес – да се върнем на парад пред Сътворителя си, ние сме включени в кармата. Обратният процес е наше деяние и следователно ние ставаме причина за валидност на кармичното си задължение, т.е. деянието, което сме извършили. Само човек има карма, но не като причина и следствие отначало, когато няма още натрупана нито зряла карма. Кармата не е нито вечна, нито изначална. Отначало тя е тенденция на еволюцията, за да може да ни тика в развитието, после тенденция за божественост – за индивидуализирано съзнание, за упражнена воля, и в края на краищата, за осъществения бог. Слизащият ще минава в света на предобразите, в света на разумното; ще се индивидуализира, ще проявява воля. Така индивидът започва да се изгражда. Когато упражнява лична воля, когато егото започва да разтваря страници от свещената книга на Живота /на този неизявен, нематериален триъгълник, който стои над всекиго/, тогава човек започва да изгражда своя биография, свой живот. И осъществяването на това като една изначална воля за развитие е енергия от първия лъч – лъча на ръководството, или на жизнелюбието. В този път, който е едновременно път на развитие и търсене на съвършенство, приближаване към Този, Който е вътре у нас, започва да се създава личната причина и личното следствие. Човек трябва да стане приспособим и отстояващ. За този, който не може да се приспособи и отстои, се създават законите. За мъдреца законът е верига, но за обикновения човек законът е защитност, парапет, за да не падне. Ето изграждането. Законът на кармата точно това прави – „карма“ означава „действие“. Кармата е деятелност, поведение на мисъл, на желание, на дело, а не на прераждане. Тя се натрупва, но се и разрушава с действие. Не трябва обаче да смесваме деятелността с приложното действие.

Може ли една карма да бъде разбита и разрушена с мисъл? Да, може. Тогава се ражда необходимостта от съзерцанието, до известна степен и потребата от молитвата за грешника, но за грешника осъзнал поведението си – извършеното действие, което му е създало причина и следствие. А не непременно човек да се себеотрича и обвинява, че е грешник – както стои над главата му първородният грях. Всяка самосъзнателност, с която преценяваме постъпката си, е енергия, развиваща мисъл-формата на извършеното действие: престъпление, грях. Нужен е обаче именно този момент – разкаянието, което е вътрешно съсредоточаване за признание. Тогава идва тази енергия, която ще унищожи създадената мисъл-форма или консумираното действие, което трябва да сложим на огъня.

Покаянието и разкаянието са форми на един запален огън, който започва да гори веригата на извършеното деяние. Покаянието може да не изкупи изцяло греха, но е първата стъпка, чрез която човек влиза в училището. И колкото по-дълбоко, колкото по-сърдечно, колкото по-цялостно го направим, толкова повече мисъл-формата на това, което е извършвано, ще бъде разрушена. И понеже човек не прави това, много често създадената мисъл-форма, която е карма, не може да се изкупи в едно само живеене, тя се напластява, тя е вече една потенциалност, която чака. Но кармата не е неотменимо задължение! Тя може да бъде струпана някъде и в един момент се налага, фигуративно казано, „кръстоносен поход“. И там – в собствената си жертва, може да изгорите всичко. Някога ви е липсвало достойнство и акт на жертва и сте стояли кротичко и сте гледали как загиват… Сега, когато ви се предостави случай и се открива нов път, може да се жертвате и кармата ще изгори. Това е безспорно! Не бива кармата да бъде страшилище! Тя не е Минотавърът, който иска да изяде седем девици на година. Една карма, която е дело на деятелността, много по-лесно се разрушава, отколкото една карма, която е получена от лошата мисъл, направила лошото деяние. Когато Ева е изкушена, се казва: Очите й гледат един плод, който е многожелан. Ето събуденото желание, което се материализира в мисъл-форма – да посегне, да го вземе, да изпълни акта на деянието.

Има една мисъл, която поразява: „Да благодарим на Бога, че не е сбъднал всичките ни желания, защото, като се обърнем да видим желанията си, ще се ужасим.“ Много трезво човек трябва да ражда желания, след като знае, че те са товар върху самара му. Ето защо контрол на мисълта е крайно необходим! Защото никой не може да извърши действие, ако няма събудено желание, което се храни от мисъл за приложение. Всеки адекватен на разумното си живеене трябва да мине своите действия през мисълта си. Никой не може да бъде лишен от мисъл, която го е накарала да действа.

Списание НУР 3/98, Ваклуш Толев
http://vaklush.hit.bg/
http://www.nurmagazine.hit.bg/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: